История на с. Пролеша

ЗА ИМЕТО НА СЕЛОТО

Пролеша е селище с хилядолетна история. Заради своето разположение – местност, където се кръстосват два исторически пътя, и заради богатия извор на кристално чиста и леденостудена вода, село Пролеша е заселено от най-древни времена. На територията на селото е засвидетелствано голямо праисторическо селище от неолита. В античността и средновековието тук, около извора, са спирали за отмора и водопой търговски кервани и големи стада, минаващи ежегодно по посоките север-юг, и изток-запад през този кръстопът. Оттам идва и легендата за формиране името на селището – Пролеша от “пролежа” – пътниците “пролежавали”, отпочивали на това място.

ПРОЛЕША – ВАЖЕН ИСТОРИЧЕСКИ КРЪСТОПЪТ

За значението на селището като важен исторически кръстопът говорят преди всичко археологическите данни. Само на два-три километра от Пролеша в североизточна посока са открити няколко археологически обекта от голямо значение за историята на България и Европа. Около местността Изворо /до завода Кока Кола/, където има топли минерални извори, са локализирани късно-римската Резиденция Скретиска (palatium Scretisca) на Константин Велики, Пътна станция Скретиска (Mutatio Scretisca) (първата спирка, западно от Serdica по античния трансбалкански диагонален път, както и ранновизантийското селище Кратискара.

Най-интересна за историята е безспорно резиденцията на император Константин Велики. Този римски владетел е роден в град Найсос (Ниш). Когато става император, решава да премести престолния град от Рим в Сердика. “Сердика е моят Рим”, така е твърдял той. Затова може би си изгражда и резиденция в близост до днешната българска столица. Резиденцията е открита и проучена през 1986 г. Основният архитектурен комплекс на резиденцията – palatium Scretisca е един от най-впечатляващите образци на представителната късно-римска жилищна архитектура (141/110 м), най-забележителната извънградска резиденция в провинция Вътрешна Дакия в хинтерланда на столицата и Сердика и най-голямата, сред познатите перистилни жилищни комплекси от Античността на Балканите с голяма зала, трапезария, многобройни жилищни помещения, банска част, огромен двор с площ 4,5 дка, с градина и монументални входове. Общата площ на намерените подови мозайки надхвърля 1000 м2. Резиденцията е ядрото на внушителен вилен комплекс и център на впечатляващо имение. За съжаление в момента археологическият обект е занемарен и буренясал.

ДАННИ ПРОИЗХОДА И МИНАЛОТО НА НАСЕЛЕНИЕТО НА ПРОЛЕША

Според автохтонната теория за произхода на българите, подкрепяна от Българските Възрожденци, от Паисий, от Раковски, от професор Ганчо Ценов, от академик Цани Гинчев, а днес от все по-голям брой съвременни българи, местното шопско население на Пролеша е потомък на славен стар античен род, засвидетелстван в историческите извори под името “сапеи”. Предполага се, че Константин Велики е произхождал от този български род. Затова говори и доброто отношение на местното население към него, нарекло вероятно още в античността неговата резиденция с името Костинброд. Около век след построяването на резиденцията от Константин, по времето, когато е ползвана вече от други източноримски императори, тя е била опожарена и срината при граждански бунтове в империята.

Най-ранният известен документ, в който е вписано името на селото се намира в Народна Библиотека, в отделна архивна колекция, сигнатура 52/59, лист 15а. Представлява опис на тимарите в Софийско от 849-859 (годините по Хиджра) или 1446-1455 (годините по християнския календар). (Турски извори за българската история. Серия XV-XVI. Съставител и редактор Н. Тодоров и Б. Недков, София, 1966.) В него е записана следната информация: “Село Пурулиша (Пролеша) – 26 домакинства, 4 вдовици, приход 1634 акчета.” В публикувания от Руси Стойков списък на българските селища в турските документи е уточнено, че описа е от 1453 г. Той разчита името на селището като Пурулише, а българското му изговаряне реконструира като Пролеша (Стойков 1961, 449).
Село Пролеша фигурира също в джелепкешански регистър от 1576 г. Той се намира в Народна Билблиотека, в отделна архивна колекция, сигнатура 265/4:К София, стр. 25. В регистъра името е записано като село Бурулуша. Отчитайки особеностите на турската фонетика и изписване Руси Стойков реконструира българското изговаряне на името като Пролуша (Стойков 1961, 449; ИБИ 1972, 114). Други споменавания на село Пролеша в турски документи: 1671 г. – село Пурулише – Сф. Кадия, 4 зилк. 1080 (по Хиджра), мензили (Стойков 1961, 449). 1728 г. – село Пурулеше – Сиджил 39, стр. 47 (турски съдебен регистър) (Стойков 1961, 449). През 1578 г. поп Петър в Пролеша прави препис на Четвероевангелието и в приписка споменава името на селото точно каквото е и днес. (Бобошевско Четвероевангелие от 1578 г., Спространов 1900:45)

Емил Костадинов

Православният храм “Св.Георги Победоносец” се намира в центъра на село Пролеша. Това е една от най-старите сгради на територията на Община. В деня на Св. великомъченик, победоносец и чудотворец Георги – 6 май, едноименният храм в с. Пролеша отбеляза своя престолен празник.
Отец  Асен Кирилов Василев вече близо 30 години служи на празничните литургии и водосвети, благославяйки за здраве събралите се пролешани и гости.

По разказите на Зл. Златков, дългогодишен кмет на с. Пролеша, черквата „Св. Георги“ е построена през  1919 – 1922 г. с доброволни дарения и труд от християните в селото и помощ от Софийската митрополия.
Църквата не е изградена на съвсем ново място. В приписка в Четириевангелие от 1578 г., съхранявано в ЦИАМ, откриваме информация за село Пролеша от Сардикийската област. От този ценен документ разбираме, че още рез XVI в. в селото е съществувал богат духовен живот, а вероятно и православен храм, върху чиито стари основи е изградена и сегашната църква.

Иконостасът на храма е изработен под ръководството на Иван Филипов (1834 – 1919) и с дейното участие на неговия син Филип Иванов (1875 – 1941). Според именития изкуствовед Асен Василиев (..Български възрожденски майстори”, С., 1965, с. 249 – 250), майсторите -възрожденци са работели и в църквите на селищата в околността – Чибаовци, Долни Богоров, Горна баня, Драгалезин. Кремиковци, Костинброд, Градец, Мърчаево, Иваняне, Балша.

По информация на М. Стойкова, иконописка от Криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“, част от пролешанските икони вероятно са дело на дебърски майстори. В по-ново време икони са дарили и сем. Микови, семейството на д-р Владимирова – Борис и Анна, сем. Арсови, сем. Велеви. Иконата над входната врата в църквата е дарена от сем. Кристина и Кирил Станимирови.
Оградата и водопроводът са изградени по-късно.

Новата сграда на църквата и близостта й до Божурище са позволили след двадесетте години на XX век тук да се провеждат празници с духова музика за комка на войниците от поделенията в Божурище.

След 1944 г. църковната сграда е неподдържана. От управата на местното ТКЗС дори са искали да я ползват за обор, но населението се противопоставя. За съжаление църквата остава запусната много време. Дълги години богослужението се водело по домовете от отец  Иван Такев, свещеник с буен характер, но много добър в църковното песнопение, който обслужва и с. Хераково, където живее до 93-годишна възраст. Този свещеник заслужава най-голяма почит за това, че е бил неустрашим пазител на вярата в тежките години на атеистичния политически режим.

През 1988 г. Владимир Тонев – местен жител на с. Пролеша, чува глас глас в съня си: „Разчитам да възстановиш черквата.” Изоставената сграда е всеки ден пред очите му, защото живее наблизо. Владимир споделя съня си с отец Асен. Сформират група от амбициозни млади пролешани – Кирил Зарков, Георги Станков. Йордан Борисов. Събират и други доброволци и средства от селото, за възстановяване на храма. С желание, вяра и труд и с помощта на общо 296 дарители, сред които Сашо и Лили Кьосеви, помогнали с 1000 лв., храмът възкръсва. Митко Дърводелеца дарява част от керемидите, а в ремонта на покрива се включва лично отец Асен. За съхраняване на ценностите в църквата се грижат сем. Юлия и Стефан Дамянови и сем. Румяна и Никола Станимирови. Иван Димитров и Румен Виденов даряват изграждането на електрическата инсталацията, в боядисването на храма се включва Борислав Михайлов, с дърводелски умения помагат Ино, Коце, Митко, улуците майстори Александър Тройчев, с железарска работа съдейства ковачът Стефан.

За посрещане на гости и майстори, софри с баници, печени агнета и пиво се грижат Латинка и Деян Тоневи – баща и майка на организатора Владимир. Борис Рангелов (активен читалищен деец) дарява 4 свещници и камбана, която баба Цена Дошина прекарва с магарешката си каручка. Възрожденският дух обхванал и общинския кмет г-н Петков – като вижда колко е направило селото, помага за направа мозайката на стълбището.

За обзавеждане на храма помагат Рилка Микова и Красимира Колева.

Тържественото освещаване на ремонтирания храм става през 1991 г. на празника на селото Свети Дух – събира се пълен двор пролешани и гости от цялата община.

Днес с доброволен труд помагат много пролешани, сред които Румяна Зарева, Мария Перчатова, Евдокия Траянова, Маргарита Велева, Мария Младенова и всички от църковното настоятелство.

Преди 90 години родолюбивият далновиден селянин Димо Панчев залага основите на читалище “Светлина 1924“. Заедно с кмета Косто Стефчов, Серафим Найденов, Иван Илиев и местната учителка сформират читалищното настоятелство.

В първите години читалището е разполагало със скромен инвентар, състоящ се от два средно големи шкафа и ракла за насъщното книжовно богатство. Преобладаващата част от книгите са били със селскостопанска насоченост в областта на земеделието, пчеларството и градинарството. Събрани били и книги и наръчници за отглеждане на племенните породи животни и за новостите в отглеждането на индустриалните земеделски култури. Читалището е било популяризатор и организатор на потребителската кооперация „Спасение“, а учредителите й са били читалищните основоположници, те са и радетелите за електрифицирането на селото.

В дългите есенно-зимни вечери нашето читалище е било духовен център за театрална, фолклорна и спортна дейност. Със своите самобитни представления и вечеринки, седейки и младежки агитки и увеселения е доставяло развлечения, радост и забавления на съселяните си. Непосредствено след 9 септ.1944 г. ръководител на читалищното настоятелство е Димитър Вучков, познат като Митко Грънчаря – природно надарен артист, художник, актьор и общественик, който с читалищни средства купува и инсталира местната радиоуредба. По-късно заедно със Сийка Димова водят нейната програма, озвучена с няколко високоговорителя.

Следващият значителен период в читалищната дейност е този с председател Христо Ал. Христов, който заедно с Методи Богомилов полага основите на библиотечното дело. Книжният фонд е увеличен на няколко стотин заглавия, като книгите са библиотечно обработени и каталогизирани. Изграден е драматичен състав и са изнасяни представления пред местната публика и в селата Обеля, Шияково, Маслово и др. Създава се младежки спортен клуб „Бенковски“, който постига много регионални спортни успехи. Създаден е и танцов състав с участието на Борис Рангелов, Първан Димитров, Васил Василев, Велин Фердинандов и др., донесли много регионални и национални награди. Построена е театрална сцена и салон с над 200 места. Недалновидността и партийната пристрастност на тогавашния кмет Станко Ташев, който подарил на родното село на Т. Живков парите за благоустройството на нашето читалище, лиши селото ни от съвременна читалищна сграда. Читалището заедно с училището, разполагайки с подходящи салон и сцена, са били инициатори и организатори на многобройни срещи и представления на местните и гостуващи самодейни състави, куклени представления и забавни циркови изпълнения. Организирани са курсове по готварство, шеф и кройки, бродерия, здравни и религиозни беседи. Цялата тази богата самоинициативна читалищна, културно просветна и фолклорна работа се е вършела от читалищните членове и ръководство безвъзмездно.

Заслужена почит и благодарност трябва да отдадем на дългогодишните учители и читалищни съратници: Стоянка Трайкова – майка на първата българска кинорежисьорка Свобода Трайкова, Руска Т. Чобанова, Георги Димчев, Веса Илиева, Миладин Страхилов, Виолета Стефанова, Станка Колева, Таня Лазарова, Катя Богданова, Владимир Лозанов, Боян Николов, Николай Фердинандов, Димитринка Тонева, Теодора Танева, Силвия Милушева, Поля Кирилова.

В преходните години НЧ „Светлина 1924“ съобразно времето и събитията е менило своя облик, но винаги е отстоявало основния си принцип да бъде светлина, която да сгрява душите на младите и по-възрастни пролешани, да ги импулсира в стремежа им за придобиване на повече знания и култура, за изживяване на повече забави и веселия – „Който пее и се смее, не старее!“ Така и днес в неговия 90-годишен юбилей Читалището ни радва и весели с богатата си професионална и самодейна програма, с лъчезарните детски усмивки, шеги и закачки. А в идните години, обогатено с таланта на младите, опита на възрастните, ползвайки фолклорното богатство и пъстрия и народностен бит на нашите предци, ще пренесе в бъдещето паметта за миналото с най-добрите му изяви. Нека си пожелаем добро здраве, благополучие и пълноценен духовен живот, за да продължим чудесната читалищна традиция!

Хр. Христов
/Статията е публикувана в бр.1/2014 г. на вестник „Пролешка светлина”/

Още през далечните стари времена (ХII-ХVI в.) пролешанинът Даскал поп Петър е просвещавал пролешани. Вероятно първото училище е било в землянка, или колиба. За да е на това ниво даскал поп Петър, и преди него в селището Пролеша е съществувала просветна дейност.

В по-късно време училището (школото) е било в частни сгради, а след това е построена малка сграда за училище. Но след време старата сграда не смогва да поеме многобройните деца, жадни за знания. За широко отворените детски очи към света изниква потребност от ново духовно училище- светилище, трамплин за нови простори на духа.

Годините 1936-40 г. са истински бум в икономиката на България. Проблемът за просветата взима грандиозни очертания и става проблем №1 за България. Според стари хора-очевидци голяма заслуга за построяването на пролешкото училище има тогавашният кмет на Община Божурище, софиянец, юрист по образование, наричан от населението „брадата”, заради това, че имал голяма брада. Служители в Община Божурище по това време са били пролешаните Лозо Тасков и Кирил Николов. Те постоянно са ходатайствали и подбутвали кмета за направата на ново училище в село Пролеша. За съжаление не можах да открия фамилното име на кмета. Божуришкият кмет „брадата” урежда цялата документация и финансиране на училището в село Пролеша. На тогавашните властници е било ясно, че просветата е онзи стълб, който ще ни изведе по-нагоре и ще погледнем над нас. Цялото пролешко население става съпричастно към това благородно просветно дело. Училищната сграда става общ селски градеж. Основите са изкопани ръчно, доброволно от населението. Камъни за основите са докарвани с конски и волски впрягове чак от кариерата на село Опицвет и село Безден. В кариерите са работели доброволци – пролешани. Керемидите са докарвани с конски впрягове чак от Долни Богров и т.н. Майсторите-строители са били хранени безплатно от населението. Къщите са се редували по дни да ги хранят. Когато в едно добро дело се включат всички, се получават божиите неща. През 1940 г. тази чиста обща кауза става действителност и училището „Св.Св.Кирил и Методий” в село Пролеша е тържествено открито.

При откриването Общинския Кмет от Божурище в речта си е употребявал често думата „от раз”, „от раз” и така „от раз” стана училището, „от раз” ще станат и други хубави неща в Пролеша. Така са го запомнили „Кмета-брадата” старите пролешани, очевидци на събитието. Звънът на училищната камбана (дарение от Борис Д. Митров) се разнесе над селото. И тогава децата, утрешната надежда на планетата, се настаниха в своя просветен дом. Училището стана магнитна сила за децата. Училищната сграда пълнеше очите на пролешани с хубостта си, един от символите на селото.

 Из “Село Пролеша, Софийско, през вековете”, Г. Станков

Предстои… 🙂